Отначало тръгнах с ентусиазъм, а после постепенно се почувствах уморена, но нали празнувахме рожден ден, продължих без да се оплаквам. Движехме се от южната страна на склона. Пътеката тук там беше обрасла и едва си пробивахме път. По-надолу някой беше окастрил клоните и се придвижвахме по-бързо. Недалече от хижата забелязахме една къщичка, построена от сивкави тухли. Първоначално помислихме, че е вила. После Павлин погледна GPS-а и се усъмни дали това не е пещерата "Добростански бисер". Съгласно заложените координати точно тук трябваше да се намира пещерата. Решихме да проверим, защото за вила изглеждаше много странна сграда - с метални решетести врати, без прозорци. Изкачихме се до нея. Наистина това беше входа на пещера. Може да е опасна за влизане вътре или за да я предпазят от вандализъм, не знам, но нямаше достъп до нея. Вратите на къщичката бяха заворени и заключени - не можеше да се влезе. Отзад обаче, някой беше успял да избие голям отвор, откъдето вероятно по-любопитните и по-смелите влизат. От един страничен отвор край къщичката стърчаха две метални тръби. Погледнах надолу и видях, че към пещерата водят метални стъпала. Не влезнахме да проверим какво има. Нещо май ни достраша.
Евентуалният вр. Попа
После се покатерихме на едно връхче. Срещу него се издигаше още един скалист, обрасъл с дървета връх. Павлин предложи да го изкачим, но на мен нещо не ми се катереше. Трябваше се спуснем надолу поне 20-на метра, а после да изкачим поне още 50 метра нагоре, а може и повече. От източната, южната и западната страна връхчето беше скалисто и стръмно, а от нашата страна беше обрасло с гора. Тук поспряхме да починем, не че бяхме изморени, но гледката беше хубава, макар и маранята да скриваше от погледите ни околността. Помотахме се може би около половин час. Павлин имаше план къде ще ходим и аз го следвах. Нали беше неговият ден? После продължихме към едни ливади, до които бяхме идвали от Сливов дол, там където се намира четиридесет метров водопад. Мисля, че около 4 часа през есента се изкачвахме до тези поляни. Искахме да стигнем до Марциганица, но едва стигнахме до един връх, на който имаше триънголачна точка. Точно там си направихме снимка със самоснимачката.
Спуснахме се от връхчето и навлязохме в гората. Пътеката минаваше покрай някакво изоставено почти напълно разрушено селище. Останали са само основите на къщите. Чудехме се дали са обори или нещо друго, защото бяха много малки по площ, но пък градени от камък. По-късно разбрахме, че това било с. Сливово, разрушено от турците. Навремето няколко човека от това село нападнали турчина бирник, който събирал данъците. Убили го и го ограбили. Тялото хвърлили в пещерата, покрай която минахме и която дълги години хората я наричали "Мехмедева дупка", а сега са я прекръстили на "Добростански бисер". Като научили турците за тази работа заловили попа и го принудили да скочи от един скалист връх. Това е точно този връх, на който Павлин искаше да се изкачим. Друг такъв стръмен и скалист връх няма в околността. От тогава върхът носел името "Попа". По всяка вероятност после са разрушили и селото. Крадците - убийци, обаче избягали със съкровището, а техните съселяни са претърпели последствията. Дали са ги заловили, не ни казаха.
Жълти минзухари
Самодивско цвете
Забелязахме, че пътеката се отклонява през гората. Тръгнахме по нея и не след дълго излязохме на една ливада, която се намираше съвсем близо до хижата. Сутринта минахме в горния й край, от южната страна, а сега се озовахме посредата на ливадата. Пътеката минаваше край водохранилище и дървена поилка за животни, прогнила и обрасла с мъх. Пътеката стана стръмна, а кучетата от хижата ни усетиха и започнаха да лаят свирепо. Излязохме от гората зад един параклис, който стоеше недовършен вероятно от години. Разгледахме изтритата карта на околността. Сега като имахме представа от нея, дори и полуизтрите пътеки ни подсказваха накъде водят. В това време дойде хижаря. Запали старата си и раздрънкана Лада. Не бил я палил десетина дни. Попитахме го дали знае къде точно се намира вр. "Попа", защото според картата трябва да е точно пред хижата, а в околността друг такъв стръмен връх нямаше, освен онова връхче, което беше доста по-настрани и което беше близко както до пещерата, така и до разрушеното село. За съжаление той бил от скоро хижар и не познавал района. Братовчед му притежавал над 50 % от хижата. Щели да правят основен ремонт – да сменят дограмата, вратите, да я пребоядисват и т.н.
Вековен бял бор
Качихме се разочаровани в автомобила, че пак и не ни стана ясно, кой е този легендарен връх и потеглихме към Мостово. Пътят се виеше като змия, тесен и стръмен. Асфалтът беше нов, но пак направен без улеи за оттичане на спускащата се отстрани вода и без бордюри. Точно в началото на селото Павлин забеляза моста. Както ни каза Доктора - кметът на с. Добростан, едва се забелязва. Реката шумеше и се блъскаше в огромните мраморни скали отронили се и препречили коритото на реката. Отидох да видя моста и от другата страна. Спуснах се покрай селските гробища, а от там пътечката отначало стръмно, после по-плавно се спусна до коритото на реката. И тук мраморни плочи се търкаляха в реката, която на места ги беше изваяла и загладила като скулптор. Един голям камък оформен от споени бели мраморни кръгли камъчета ми направи силно впечатление. Сякаш някой ги беше залепил едно за друго. Огромна мраморна скала лежеше посредата на реката и по нея можеше да се ходи, но свършваше точно преди да стигне другия бряг. Сега все още имаше доста вода и по никакъв начин не можах да прескоча от другата страна, но по тази скала поне застанах в средата на реката и успях да снимам скалния мост. Не след дълго и Павлин пристигна. Направих му няколко снимки край реката, посредата на реката. Бях се засилила да търся брод за да премина от другата страна, но той ме разубеди.
Моста на р. Мостова Сушица
Изкачихме се с автомобила до селото. От там имаше чудна гледка към трите връхчета издигащи се над Белинташ, както и към него. Слънцето тъкмо огряваше скалите. Тръгнахме си, защото времето напредваше, а вкъщи ни очакваха за тържествена вечеря. Щяхме да празнуваме рождения ден на Павлин. Въпреки това, се отбихме от пътя. Заедно с автомобила се изкачихме на една полянка. Беше приказно място. Слънцето залязваше и с последните си отблясъци осветяваше скалите, на които тази зима направихме много снимки от различни места. Отляво бяха Шилнатите скали, точно насреща едва се виждаше Белинташ с неговите вертикални каменни образувания.
Изглед към върховете Шильнатите скали, Белинташ, Мимин камък и вр. Проглед
Птички пееха в клоните на дърветата и освен техните нежни трели никакъв шум не нарушаваше спокойствието на този планински край. Въздухът беше чист и напоен с мириса на мащерка и разорана пръст. Под краката ни лежаха три обработени ниви. Свежата зеленина на току що поникналата трева създаваше невероятно чувство на спокойствие. Подухваше лек ветрец, който рошеше косите ни и галеше лицата ни. Влюбих се в това място. Беше невероятно! Направих няколко снимки за да запазя спомена за този прекрасен момент, дори снимах и няколко филмчета, надявайки се, че ще запиша чудесните птичи звуци.
8 април 2005



























