До Анкина Скала

В неделя аз, Петър, Славей и Добрин потеглихме за Червената скала през с. Добростан. Паркирахме до една огромна, загадъчна вила.

Само, ако знаеш от къде започва пътеката за скалата, само, тогава можеш да се оправиш, толкова тайствено е скрита в гората. Както и да е, открихме я и потеглихме.

Навлязохме в прохладната гора и си отдъхнахме от топлината. Августовското слънце прежуряше и беше доста горещо. От двете страни на пътеката се червенееха огромно количество ягоди. Толкова много и толкова големи ягоди не бяхме яли и виждали до сега. Не можехме да ги подминем ей, така... Нападнахме ги без много, много да се церемоним. Вкусният плод ни освежи и повиши настроението. Ядяхме и не спирахме. Натъпкахме се като, че ли никога не сме виждали ягоди. В действителност такава вкусотия скоро наистина не бяхме яли. Позабавихме се, но какво от това нали си похапнахме и освежихме?!

Вечерник

Когато стигнахме Червената скала нямаше видимост. Мараня се стелеше над планината. Слезнахме под скалата за да я видят Добрин и Славей. Те за първи път бяха на това място. От юг се вижда колко стръмна и отвесна е тя. Тогава Петър съзря нещо, което шаваше под върха на скалата. С бинокъла успя да разгледа по-подробно, че има орлово гнездо, а в него - малко орле. То не можеше да лети. С острото си клюнче, разкъсваше таралеж. Изглежда ни усети, защото пусна плячката и започна да се отдалечава от гнездото. Измина към метър и половина два метра настрани пристъпвайки от крак на крак. Беше тъмно кафяво с остър жълт клюн. Макар и по-голямо от голям охранен петел изглеждаше безпомощно и много мило. Побързахме да се махнем от там за да не го плашим.

Червената скала

Отправихме се към Анкина скала. Отзад чувахме Славей да мърмори непрекъснато. Не можехме да разберем какво става, но продължавахме да вървим напред. Бяхме изгладнели и затова бързахме да стигнем до скалата за да обядваме. Поедно време се устихме, че Славей и Добрин ги няма зад нас. Не се виждаха, нито се чуваха. Поспряхме за да ги изчакаме.  Докато чакахме набрахме малко риган. Тъкмо беше нацъфтял. Най-после двамата се появиха. Бяха смешна картинка! И двамата бяха заобиколени от облак конски мухи. Нищо не можеше да ги спаси. Едва сега ни стана ясно защо е било мърморенето. Посъветвахме ги да откъснат клончета, които да размахват за да ги отпъдят от себе си.Тези същества са ужасно са досадни, когато нападнат някого. Захапват и късат частици от кожата. Много боли от техните ухапвания. Около нас също се въртяха но около 1 - 2, а тях не можехме да ги видим от рояка, който ги беше нападнал. Стигнахме скала, но те не можеха да седнат и да се нахранят спокойно. По едно време им казах да седнат и да се опитат да не се движат. Учудващо, но наистина изчезнаха! Да не повярва човек! На връщане Славей освободен от досадниците вървеше толкова бързо, че не можехме да го настигнем.

Анкина скала

На Анкина скала

Заваля. Не беше сериозен дъжд, но успя да намокри обувките и панталоните ни до коленете. Не след дълго спря.

Старото дърво

Преди да си тръгнем, Петър спомена за Старото дърво, което се намира наблизо. Славей и Добрин, не го бяха виждали, затова помолиха да им го покажем. Петър ни поведе по горския път, където се намираше Старото дърво – бял стогодишен бор. Обяснихме им къде да го намерят, а ние изостанахме и те се отправиха към дървото. Бяха доволни, че са го видяли. На отиване забелязали стадо от 6 диви прасета и то доста големи. Дострашало ги, но се разминали без последствия.

Залез над Червената скала

Изкарахме чудесно с малко емоции и интересни преживявания.