До Анкина Скала

В неделя аз, Петър, Славей и Добрин потеглихме за Червената скала през с. Добростан. Паркирахме до една огромна, загадъчна вила.

Само, ако знаеш от къде започва пътеката за скалата, само, тогава можеш да се оправиш, толкова тайствено е скрита в гората. Както и да е, открихме я и потеглихме.

Навлязохме в прохладната гора и си отдъхнахме от топлината. Августовското слънце прежуряше и беше доста горещо. От двете страни на пътеката се червенееха огромно количество ягоди. Толкова много и толкова големи ягоди не бяхме яли и виждали до сега. Не можехме да ги подминем ей, така... Нападнахме ги без много, много да се церемоним. Вкусният плод ни освежи и повиши настроението. Ядяхме и не спирахме. Натъпкахме се като, че ли никога не сме виждали ягоди. В действителност такава вкусотия скоро наистина не бяхме яли. Позабавихме се, но какво от това нали си похапнахме и освежихме?!

Вечерник

Когато стигнахме Червената скала нямаше видимост. Мараня се стелеше над планината. Слезнахме под скалата за да я видят Добрин и Славей. Те за първи път бяха на това място. От юг се вижда колко стръмна и отвесна е тя. Тогава Петър съзря нещо, което шаваше под върха на скалата. С бинокъла успя да разгледа по-подробно, че има орлово гнездо, а в него - малко орле. То не можеше да лети. С острото си клюнче, разкъсваше таралеж. Изглежда ни усети, защото пусна плячката и започна да се отдалечава от гнездото. Измина към метър и половина два метра настрани пристъпвайки от крак на крак. Беше тъмно кафяво с остър жълт клюн. Макар и по-голямо от голям охранен петел изглеждаше безпомощно и много мило. Побързахме да се махнем от там за да не го плашим.

Червената скала

Отправихме се към Анкина скала. Отзад чувахме Славей да мърмори непрекъснато. Не можехме да разберем какво става, но продължавахме да вървим напред. Бяхме изгладнели и затова бързахме да стигнем до скалата за да обядваме. Поедно време се устихме, че Славей и Добрин ги няма зад нас. Не се виждаха, нито се чуваха. Поспряхме за да ги изчакаме.  Докато чакахме набрахме малко риган. Тъкмо беше нацъфтял. Най-после двамата се появиха. Бяха смешна картинка! И двамата бяха заобиколени от облак конски мухи. Нищо не можеше да ги спаси. Едва сега ни стана ясно защо е било мърморенето. Посъветвахме ги да откъснат клончета, които да размахват за да ги отпъдят от себе си.Тези същества са ужасно са досадни, когато нападнат някого. Захапват и късат частици от кожата. Много боли от техните ухапвания. Около нас също се въртяха но около 1 - 2, а тях не можехме да ги видим от рояка, който ги беше нападнал. Стигнахме скала, но те не можеха да седнат и да се нахранят спокойно. По едно време им казах да седнат и да се опитат да не се движат. Учудващо, но наистина изчезнаха! Да не повярва човек! На връщане Славей освободен от досадниците вървеше толкова бързо, че не можехме да го настигнем.

Анкина скала

На Анкина скала

Заваля. Не беше сериозен дъжд, но успя да намокри обувките и панталоните ни до коленете. Не след дълго спря.

Старото дърво

Преди да си тръгнем, Петър спомена за Старото дърво, което се намира наблизо. Славей и Добрин, не го бяха виждали, затова помолиха да им го покажем. Петър ни поведе по горския път, където се намираше Старото дърво – бял стогодишен бор. Обяснихме им къде да го намерят, а ние изостанахме и те се отправиха към дървото. Бяха доволни, че са го видяли. На отиване забелязали стадо от 6 диви прасета и то доста големи. Дострашало ги, но се разминали без последствия.

Залез над Червената скала

Изкарахме чудесно с малко емоции и интересни преживявания.

Високата пещ - Бачково

В събота бяхме на голям поход. От Високата пещ, през Гонда вода, вр. Безово, Анкина скала, Червената скала, дерето към Бачково и Бачковския манастир. От там на автостоп стигнахме до Високата пещ, където оставихме колата и се прибрахме вкъщи към 20 часа.

Сутринта тръгнахме между 8 и 30 и 9 часа. Похода свършихме към 19 часа. Бяхме като разглобени. На всичко отгоре денят беше мразовит. Аз бях тръгнала както през лятото – без чорапи, без дебели ръкавици, с тънкото шушлеково якенце. Добре, че чорапи носех, а ръкавиците взех от Гошо. Той пък си беше забравил шалчето. Заприличахме на сушени шушулки. Носех обаче черни очила и лятна шапка, които изобщо не ми потрябваха. Дори и движението не ми помогна особено да се сгрея. Посред път трябваше да се преобличам с всичките дрехи, които носех. Беше навалял около 2-3 см. сняг. Боровете и дърветата бяха покрити с леден скреж. Слънце изобщо не се виждаше. На Червената скала дори заваля сняг и аз запях: „На Червената скала сняг отново заваля, сняг отново заваля. Сняг вали, вали, вали, на Червената скала, сняг вали, вали, вали. На Червената скала пухкав сняг е навалял, пухкав сняг е навалял и т.н.” – мой текс по музика на една забавна детска зимна песничка. По пътя срещнахме една група с ученици и няколко учители, предполагам. За първи път изкачваха дерето над Бачковския манастир и се бяха поизморили доста. През този ден нямаме много интересни снимки.

На другия ден искахме да отидем до някаква партизанска поляна над Сливов дол, за която рибарят няколко пъти ни пита дали сме ходили. Пътят се оказа стръмен. Отдавна никой не беше минавал по пътеката. Изведнъж почти на върха пътеката изчезна и ние се помотахме нагоре, настрани, но не можахме да разберем накъде да вървим. Беше към 13 часа. Препичаше приятно топличко слънчице. Седнахме да си изядем сандвичите и решихме докато не сме се загубили съвсем и помним още пътя за обратно да се връщаме. Към 16 часа бяхме долу. При рибаря се беше събрала една тълпа от 5 автомобила. Според Гошо, който отиде да му се обади, че си тръгваме, са били към 20–на души. Явно там често стават запивки и гощавки.

Студенец – Бяла черква – Пепелаша – Дедово – Студенец

Събудих към 6 и 30 часа сутринта. Все още се чувствах уморена от похода направен предишния ден. Никак не ми се ставаше. Останах да се излежавам. Жоро спеше дълбоко. Не ми се искаше да го събуждам, затова останахв леглото. Един час по-късно станах и започнах да се приготвям за новия поход. Едва ли Жоро щеше да го отмени, нищо, че се успиваше. Не след дълго и той се събуди. Умората личеше по лицето му, но и дума не даваше да се каже за отмяна на заплануваната екскурзия.

В 9 часа бяхме готови да потеглим. Денят беше мразовит. Дълго време не можехме да се стоплим в автомобила. Към 10 часа бяхме пред станцията на Института по тютюните. Подготвихме се за път. Тъкмо тръгвахме, когато съпругата на управителя на станцията, отвори прозореца и ни пожела добър път и ни покани на следобеден чай. Благодарихме и продължихме по пътеката за Кулата, Бяла черква. Предишната вечер паднал двусантиметров сняг. Тази нова чистота и свежест повиши настроението ни. Въпреки, че времето беше студено, на нас ни беше приятно да се движим по пръхкавия сняг. По-нагоре пътеката от неколкократните размръзвания и замръзвания през изминалата седмица на места беше станала хлъзгава. Трябваше да внимаваме, защото новият сняг можеше да ни скрои коварни изненади.

След десетина минути стигнахме до скалата, които туристите я наричат “Трапезата”. Много приятно място за отмора. В слънчево време винаги е огряна. Високи тънки борови дървета се издигат над нея. Един стар бук е разперил клони над малката полянка пред скалата. Тя е стръмна и от клоните на дърветата не може да се види основата й. Отстрани на скалата има малка пещера, обрасла със здравец. През зимата почти винаги откриваме следи на горски животинчета. Изглежда не само на нас ни харесва това място.

Скалата "Трапезата" 

Малко по-надолу има още една скала, но тя винаги е в сянка. Затова едната я наричаме "лятната вила", а другата "зимната вила". След тази скала пътят завива наляво и се спуска надолу. В слънчево време тази част от пътеката е огряна от слънцето и зимно време е много приятно да се движи човек по нея. От двете й страни се издигат големи борове и ели. Под тях е обрасло с боровинкови храсти и здравец. През зимния сезон те едва, едва се забелязват покрити от снега. От издадените скали над пътя са се оформили ледени висулки, които проблясват на светлината, а отгоре тихичко шуртят студени струйки вода.

Половин час по-късно стигнахме до голяма поляна, която се пресича от асфалтираното шосе, което отива до Бяла черква. От другата страна на поляната се намира разрушена къща. Под покрива й все още може да се прочете надпис “Кулата”. Пътеката за Бяла черква пресича поляната и пътя. Наляво е пътя за Пепелаша. Той не е асфалтиран, но е добре оформен и достатъчно широк за автомобили. На Пепелаша има помпена станция, която осигурява водозахранването на района. Помпиерите се придвижват до там именно по този път. През зимата ползват моторна шейна.

Преминахме от другата страна на пътя и се насочихме по пътеката за Бяла черква. Въпреки падналия сняг следите ни от предишната седмица ясно личаха. Тръгнахме по тях. От тук пътеката е по-стръмна. Скоро навлязохме в коловози направени от снегорин. Това облекчи донякъде изкачването ни. Вървяхме през хубава смесена гора. Новият сняг беше покрил дърветата. Те изглеждаха много красиви в новата си премяна, сякаш бяха покрити с наметала от ефирна бяла дантела. Най-малките елхички сгушени под снега оформяха красиви тумбички. Клоните на леските бяха нависнали надолу, натежали от снощния сняг. На места те препречваха пътеката. Минавайки под тях, снегът падаше във вратовете ни. Изписквахме от изненада, но се размивахме изтупвайки нападалия по раменете и косите ни сняг.

Горе, където пътеката ставаше по-равна, забелязахме конски следи. Те бяха доста хаотични. Предишната седмица видяхме един самотен кон да скита из гората, като че ли се бе загубил в дебрите на планината.

Пътеката отново пресече шосето за Бяла черква. Трябваше да преминем през крайпътните преспи, които снегоринът бе оформил. Те бяха дълбоки почти до кръста. Прехвърлихме се през мантинелата и отново попаднахме в гората. Тук имаше много дебели и високи борове. Колкото повече се изкачвахме, толкова дърветата в гората ставаха по-големи. Някои от тях сигурно са столетници.

Два часа след нашето тръгване от мястото, където паркирахме, стигнахме до Бяла черква. На малката писта децата се пързаляха. Чуваше се весела глъчка и детски гласове. От двете страни на шосето бяха паркирани автомобили. В една каравана се даваха ски под наем. За някои беше настъпила истинска трагедия. Нямаше техният номер ски.

Пистата на Бяла черква 

От чешмата на паркинга струеше бистра студена и много вкусна вода. Винаги, когато минаваме от там си наливаме бутилките. Този път също подновихме запасите си и продължихме да се изкачваме. Движехме се по широк коларски път. Шейна беше утъпкала донякъде пътя, което облекчаваше придвижването ни по снега. Гората на около беше много красива. В този край растяха красиви борове и ели. Някои от тях бяха огромни и с много красиви корони.

Половин час по-късно стигнахме до мястото, където пътеката свиваше наляво от пътя и започваше стръмно спускане към Пепелаша. За двадесетина минути стигнахме до реката. Внимателно преминахме по моста и се отправихме към помпената станция. Вървяхме по нашите следи оставени от предишната седмица. Тогава минахме по обратния път – от Кулата през Пепелаша за Бяла черква.

Тук реката оформяше много красиво ждрело. От двете стани на пътя се издигаха красиви скали, обрасли от мъх и засъхнал здравец. На места от камъните се спускаха ледени висулки. Някои от тях стигаха до земята. Други бяха обледили цяла стена. Реката на места беше покрита от сняг и лед. Прагчетата и водопадчетата се разширяваха в малки вирчета, чиито краища приличаха на ледена дантела. Водата течеше и шумеше приспивно. Ту заглъхваше под ледената покривка, ту отново изкачваше на повърхността. През заснежените клони се виждаха отсрещните скали и храсти. Гората с величествените си борове и ели бе надвиснала над реката. Паднали дървета напряко на рекичката оформяха естествени мостчета.

На станцията разпитахме за пътя към Дедово. Обясниха ни къде е отбивката от пътя. До селото се отивало за около час и половина. В действителност пътят се оказа много по-дълъг. Благодарихме за информацията и се сбогувахме с помпиера.

Беше вече 13 часа следобед. След няколко минути стигнахме до разклонението. Намерихме табела, която сочеше наляво. На нея бе написано “Бяла черква”. Поогледахме се за другата маркировка - към Дедово. Едва ли щяхме да я открием, ако предварително нямахме представа, че именно червеният спрей пръснат небрежно върху ствола на едно дърво е маркировката, която търсим. Беше толкова зашумено и обрасло, че изобщо не личеше там да има пътека. Още от начало, като че ли нещо започна да ме дърпа. Този див и непознат път ме стъписа. Скоро стигнахме до реката. Пътеката минаваше от другата й страна. Намерихме няколко камъчета по които успяхме да я пресечем и да се озовем отново на пътеката.На голяма поляна край реката имаше изоставена ферма. Постройката строена с много финес се рушеше. Най-запазена бе задната стена построена от камък. От там пътят стана истинско мъчение за нас. Не само беше обрасъл от храсти, но имаше много нападали дървета. Трябваше да пълзим на четири крака, да прескачаме трупи, коренища, които често пъти бяха високи над кръста. Другаде се провирахме под сплетените клони. Снегът се ръсеше върху дрехите и по главите ни. Докато се измъкнем от тази дивотия, силите ми се изчерпаха. Започнах едва, едва да се движа. Умората надделя. Имах нужда от почивка. Целият път бе трудно проходим. Тези препятствия доста забавиха придвижването ни. Вместо час и половина, според указанията, пътят се оказа по-продължителен. В Дедово пристигнахме към 16 часа.

Преди селото се натъкнахме на много красиви скали. Пътят разцепваше скалата на две. Точно този ден си забравих фотоапарата. За щастие или не, но нямах с какво да заснема тези красиви природни творения. Един голям плосък камък се отронил и търкулнал надолу. Два огромни бряста го бяха заклещили и не го пускаха.

Близо до селото пътят бе превърнат на сечище. Огромни борови и букове стволове се въргаляха разхвърляни и номерирани насред пътя. Не ни стигаха до сегашните препятствия, ами сега и това. Трябваше да се катерим върху дънерите и да слизаме от тях за да се придвижим напред. Това много ме уморяваше. Бих казала, направо ме изтощи. Тежките автомобили, натоварени с трупи бяха издълбали дълбоки коловози върху пътя. Беше станал трудно проходим.

Денят бе много студен и аз се схванах в раменете. Не можех да продължа. Трябваше да се раздвижа. Започнах да правя гимнастика, масажи. Устните ми се напукаха. Не усещах, че е толкова студено. Бях облечена само с тънка мериносова блузка и поларна жилетка. Якето го носех в раницата. Не предполагах, че температурата е около –10 градуса. По-късно в колата, когато видях термометъра, разбрах грешката си. Бях много изненадана, но не взех мерки да се облека навреме. Тялото ми се сковаваше все повече и повече. Аз съвсем забавих ход. Жоро вървеше с километри напред. Той беше много притеснен и бързаше, без да знае за моя проблем.

Едва към 16 часа стигнахме първите къщи на селото. Започнахме да се поуспокояваме, че по-голямата част от пътя го изминахме без особени премеждия, въпреки моето сковаване. Преди да навлезем в селото облякох якето. Почувствах, че се затоплям.

Едва намерихме пътеката. В началото имаше знаци, но скоро ги изгубихме. Наложи се да се върнем почти от средата на пътя за да потърсим отново пътеката. Най-после я открихме и забързахме. Започна да притъмнява, а пътят не ни беше известен. Нямахме представа от къде ще минем, нито има ли някаква маркировка и дали се вижда. Бързо се спуснахме до реката. Там се мобилизирахме и започнахме едно продължително и тежко изкачване. Пътеката беше добре очертана. Този ден явно доста туристи са преминали по нея, защото ясно личаха следите им. Катерехме се все по-уверено. Бързахме. Нямахме много време за мотаене. Ридът бе обрасъл с хубава букова гора, сред която имаше красиви скални образувания, но нямахме време да ги разгледаме подробно. Мракът все повече ни обхващаше. Към 17 часа стигнахме до една скала, от където имаше прекрасен изглед към селото. То се беше сгушило в пазвите на планината и беше замряло. Нито дим, нито кучешки лай, нищо не показваше, че някой живее в селото. От тази скала до “нашата” скала, както я наричахме имаше около десетина минути. Щом стигнахме до нея се успокоихме напълно, въпреки че съвсем стана тъмно. Все още виждахме следите по снега. От тук нататък пътеката ни бе позната. Макар и маркировката да е много стара и на места почти изтрита от времето, имахме представа от посоката и нейните извивки.

Не след дълго се наложи да сложим лампичките на главите си. До сега бяхме ги използвали само веднъж – в една мъгла. Нищо не се виждаше. Решихме, че сме си дали парите на вятъра. Тогава уж си взехме бележка да не затъмняваме, а ето че отново се оказахме в незавидна ситуация. Поради задръстванията по пътя, премръзването ми и непознаване на маршрута, както и неговата продължителност, надценихме възможностите си, или по-скоро моите възможности се оказаха недостатъчно добри за това пътуване.

Този път лампичките свършиха добра работа. Те не само осветяваха пътеката, но поне на мен, ми вдъхваха кураж. За трети път ми се случваше да се движа нощем в гората. Но този път ми се стори по-страшно и призрачно. Дали от студа или от напрежението, два дни по-късно на устните ми се появиха херпеси До сега не ми бяха излизали, колкото и тежко да съм боледувала.

След скалата се движихме още два часа в тъмното. Към 19 часа вечерта бяхме до автомобила. Управителят на вилата, пред която сутринта паркирахме, се беше паникьосал. Не знаехме как да му се извиним. Той ни покани вътре на чаша чай и да му разкажем за премеждията си. Побъбрихме половин час и поехме към Пловдив. Почти до града не успяхме да се стоплим. Толкова беше студено! Едва сега забелязахме, че температурата е –9 градуса.

Когато се прибрахме нямахме сили да се помръднем. Всичко ни болеше. Бяхме напълно изтощени. Дори горещият душ не можа да възвърне напълно силите ни. Едва намерих сили да направя бърза вечеря. Легнахме си и заспахме бързо. Бяхме на ръба на изтощението.

19 януари 2005 год.
Стефка Точева

До вр. Безово през х. Момина сълза

Събудихме се рано и погледнахме навън. Времето обещаваше да бъде хубаво. Слънцето надничаше през облаците и нямаше никакви изгледи да завали. Нарамихме раниците и потеглихме към вр. Безово. До върха и Гонда вода са ни известни две пътеки и един коларски път. Отначало всички започват от хотел-ресторанта Варницата след Асеновград. Пътеката за х. Момина сълза започва от виадукта, доставящ вода на ВЕЦ “Асеновград”. Пътят за Гонда вода продължава на изток, а пътеката за Гонда вода и х. Безово се отбива от пътя 300 м. по-нагоре. Тази пътека се разделя на две. Наляво се отива за Гонда вода, х. Безово и вр. Безово, а надясно за х. Момина сълза, Гонда вода и вр. Безово.

На разклона взехме решение да тръгнем по пътеката към Момина сълза. В един дъждовен летен ден слезнахме от Гонда вода по същата пътека, когато мокрите клони на храстите и дърветата ни шибаха по лицата, а дъждът не спираше. Прогизнали и позамръзнали бързахме и не можахме да забележим красотата на природата около нас. Тогава маршрутът ни се стори много неприятен. Досега на никого от нас не му беше хрумвало да опитаме отново да минем по тази пътека. Ето защо, това решение беше изненадващо и за двама ни, но ни беше поомръзнало да изкачваме вр. Безово по лявата пътека. Желанието ни за промяна и нови впечатления ни накара да тръгнем надясно към х. Момина сълза. Пътят се оказа по-полегат от левия. Не след дълго излязохме на панорамна гледка, която още увеличи плюсовете на този маршрут. Неприятните спомени започнаха да избледняват и да се заменят от възторга предизвикан от красотата, която се откри пред нас и новите непроучени места. От мястото, където се издигаше парапет от стоманени въжета, се откриваше чудна гледка към Асеновата крепост. Църквата стоеше самотна, кацнала на едно възвишение, горда и величествена, устояла на времето и набезите на нашествениците. Пътят под нас се виеше като лента, а шумът от автомобилите достигаше чак до нас, нарушавайки горската тишина.

Понагоре се натъкнахме на много интересна скала. Тънки каменни люспи, споени с вулканична пепел бяха оформили трошливо скално образувание. Още понагоре забелязахме, че с такива скали беше покрита цялата област. Вулканична пепел и вкаменелости бяха застинали от векове, обрасли с дървета, мъхове и трева.

Сред гората забелязах едно самотно, пречупено по време на буря дърво, на чийто връх беше пораснала голяма дървесна гъба. Дървото бе проядено от червеи, а кълвачите бяха оформили големи отвори по дънера на дървото. Най-отгоре, точно зад гъбата имаше отвор на гнездо. Чудесен апартамент с балкон!

След час и половина стигнахме хижата. Навремето сградата вероятно е била красива, но сега беше изоставена. Мазилката се рушеше. Сградата стоеше безстопанствена и на човек му дожаляваше като я гледа в това състояние. До хижата имаше параклис, построен от камък. Него сякаш времето не го беше докоснал. Той стоеше горд и изправен, сякаш за да покаже, че камъкът е вечен.

Поспряхме да си отпочинем и изядем по една ябълка. От някъде дойде едно малко сиво котенце, което започна да се умилква и да се търка в краката ни. Изглеждаше много живо с ярко зелените си очи, които гледаха тъжно. Лакомо изяде парчето от вафла, което му подхвърлихме и ни погледна с изумрудения си поглед за още. За съжаление бяхме изяли запасите си от храна. Не можахме да му дадем нищо повече.

Тук не се бавихме много, защото знаехме, че ни предстои поне още един час изкачване до Гонда вода. След хижата очаквах пътя да стане доста по-стръмен. Донякъде очакванията ми се потвърдиха, но за моя изненада пътят от тази страна на планината беше по-плавен от другия. За 2 часа и половина заедно със снимките и любуванията на природните красоти стигнахме до Гонда вода. По другата пътека това разстояние нормално ни отнемаше три часа. Дано не съм се заблудила, но като че ли от тук пътят беше по-кратък и по-лек.

Пазачът на Гонда вода беше изнесъл пейка, която се огряваше от слънцето и ние решихме, че не е зле да отпочинем малко преди да атакуваме върха. Бяхме изгладняли и нищо, че беше рано решихме да изядем сандвичите с риск да ни стане тежко при изкачването му. Похапнахме добре, пихме чай, дори изядохме една ябълка. Мислех, че ще видим доста зор нагоре с тези пълни стомаси, но за наше щастие този път всичко мина гладко. Докато обядвахме забелязахме, че прекършеното черешово дърво беше отрязано. Дожаля ни за него, защото напролет беше много красиво с белоснежните си цветове. Разцъфнеше ли, то се превърщаше в приказна феерия сред разрушените и изоставени сгради на някогашния пионерски лагер. Не знаем дали е давало някакви плодове, но само заради тази красота си струваше да бъде запазено.

След Гонда вода пътеката променяше посоката си на запад. Провирайки се между люлякови храсти, тя достигаше до Слънчева поляна, откъдето се откриваше неповторима гледка към долината. В низината се виждаха разпаляни селата Златовръх, Избегли, Козаново, дори и Горски извор се открояваше в далечината. Язовири и микро язовири блещукаха на слънцето. Техният цвят се променяше в зависимост от цвета на небето и облаците по него. Ширналите се докъдето поглед стига обработени от трудолюбиви селяни полета привличаха погледа със своята палитра от цветове. Много беше красиво.

От Слънчева поляна пътеката ставаше по-тясна. Тя криволичеше и се издигаше стръмно нагоре. Беше цялата обсипана със златисто кафява шума, която шумкаше под краката ни. Малко по-нагоре пътеката преминаваше през широка алея поръсена с шишарки и дебел слой листа. Насред алеята се беше изтегнало отдавна отрязано дърво, което сега едва, едва се подаваше изпод дебелия дюшек от нападали листа. Без да забележим настъпвахме по някоя шишарка и губехме равновесие политайки ту наляво, ту надясно.

По средата на пътя до върха се откриваше прекрасна гледка към ридовете над Бачково, а на север се очертаваше снагата на Стара планина. В далечината се открояваха силуетите на върховете “Христо Ботев” и “Амбарица”. Слънцето ги огряваше и те проблясваха в далечината. Изглеждаха толкова далечни и недостижими.

На върха бяхме след около час. След малка почивка поехме надолу. За наша изненада този път се спуснахме необичайно бързо до автомобила и тъкмо навреме – денят преваляше, слънцето отдавна се беше скрило зад хребета на планината. Нощта бързо се спусна.

6-12-2004 г. 

Стефка Точева

Неделен излет до вр. Безово през местността Гонда вода

Събудихме се сутринта както обикновено с единствената мисъл какво ще бъде времето и къде да отидем. Правейки сандвичите и чая обсъждахме евентуалните маршрути. Отново се спряхме на маршрута Варницата - вр. Безово. Потеглихме за там към девет часа сутринта.

Пътеката се издигаше бавно криволичейки между дърветата. Слънцето грееше силно, но под листата на дървета не се усещаше неговата сила. Изкачвахме се бавно и трудно. Раниците тежаха и сякаш ни дърпаха към земята. Ставаше все по-горещо. Серпантините следваха една след друга. За съжаление трябваше да вървим нагоре без да спираме. След половин час достигнахме пейката, на която обикновено почиваме и продължаваме нагоре. Спряхме се дишайки учестено. Пихме чай и си разделихме една шоколадова вафла. Продължихме по-нататък. След петнайсетина минути достигнахме до чешмичката. Дебитът й съвсем беше намалял в сравнение с пролетта и началото на лятото. Трудно беше да се напълнят бутилките за вода. Изведнъж забелязахме един обрасъл с зеленикаво кафеникав мъх, дървен чеп. Жоро го издърпа и потече силна струя. Напълнихме пластмасовите бутилки, пихме и продължихме по нататък. Пътеката беше посипана с шума и борови иглички. Нямаше почти никаква растителност. Всичко беше изсъхнало. Нямаше я свежата зеленина, която ни посрещна през пролетта, когато за първи път стъпихме по този маршрут.

Промушихме се под прекършеното бъзово дърво. От дясно имаше по-стръмна и хлъзгава пътека, но ние предпочетохме да се проврем под дървото. Излязохме от обрасло с бъзови дървета мочурливо място. Изглежда отвсякъде се стичаше подземна вода, защото беше влажно и дърветата лесно се трошаха, но ниската растителност изобилстваше. Пътеката изведнъж кривна наляво и след малко стигнахме до стар коларски път, който почти се заличаваше по нагоре и се превръщаше в стръмна камениста пътека посипана обилно с кафеникава опадала шума. Вървяхме бавно и методично без да спираме. Шумата шумеше под краката ни, а след нас се вдигаха облачета от прах. От време навреме пропадахме в невидима дупка или се препъвахме в някой незабележим камък. Гората беше като прозрачна - виждаха се само сиво черните стволове на дървета. Природата замираше постепенно. Липсваше веселата врява на птиците. Някои от тях прехвърчаха незабележимо без да издават звук. Пролетната шумотевица и сладостните трели на пойните птички сякаш бяха безвъзвратно изчезнали както и техните създатели. Листата на дърветата падаха и само оголените клони на дърветата стърчаха и пронизваха прозрачния и хладен въздух.

След час и половина изкачване достигнахме до третото място за отмора. Пейката беше строшена напълно. Май никой от пролетта до сега не се беше заел да я възстанови. Само моята четвъртинка от ствол стоеше непокътната. Почти винаги посядахме за кратка почивка на това място, защото пътеката по нагоре изведнъж ставаше много стръмна. Не напразно някой я бе нарекъл „Душевадката". Тя се издигаше се на серпантини нагоре, камениста и разровена от зурлите на глиганите. Малко по нагоре се запъхтяхме и спряхме да си поемем дъх. После отново продължихме за да стигнем до Меча поляна. Тя беше огряна от слънцето. Едно много приятно място за отмора. Още в началото има огнище, където не малко туристи си пекат месо, колбаси, кашкавал. Пролетно време полянката пожълтяваше от иглика. Толкова много иглика не бях виждала, както тази пролет по целия рид, на чийто връх се намираше Меча поляна.
След нея пътеката ставаше по-лека и по-приятна. Не след дълго стигнахме до Гонда вода - бивш концентрационен и пионерски лагер.
Обикновено, когато стигнем там, разменяме няколко приказки с пазача и продължаваме по-нагоре. Но този път не го заварихме. Нямаше го. На Гонда вода изядохме сандвичите си, пихме чай и продължихме към върха.


След около 5 минути достигнахме до Слънчева поляна. Пролетно време тя е невероятно красива - изпъстрена е с множество разнообразни билки. Тук могат да се наберат мащерка, бял и жълт равнец, котешка стъпка, жълт кантарион, а сред билките се белеят ягодови цветове. Цялата поляна е обградена от люлякови храсти, които през май - юни цъфтят и ухаят приятно с нежно лилавите си или бели цветове. Конете на пазача често пасяха на нея и оставяха неприятни следи. Ако бяхме гладни сядахме и похапвахме, а ако не, само почивахме за малко и продължавахме към върха. Този път не спряхме, а продължихме нагоре.
След 55 минутно изкачване достигнахме върха, но преди това преминахме през няколко забележителни места - най напред през една тясна алея, обсипана с множество шишарки върху, които често се подхлъзвахме. Дебел слой миналогодишна шума, подновена от
тазгодишната беше затрупал алеята. Слоят беше толкова дебел и мек, че никой персийски килим не можеше да се сравни с мекотата на златисто кафеникавата натрупана с годините шума. После достигнахме до разклона, който води към хижа Безово. Продължихме да се изкачваме. Покрай пътеката забелязах съвсем свежо зелени ниски храсти. През пролетно летния сезон не забелязвах присъствието им поради разнообразието на зеленина наоколо, но сега сред шумата и оголените клони свежата зеленина на този вечнозелен храст правеше много приятно впечатление.

Най после достигнахме площадката, от където имаше изглед към ридовете над Бачково. Слънцето препичаше и заслепяваше очите ни. Между дърветата на север се белеше покрита от пресния сняг Стара планината. Вр. Христо Ботев се издигаше величествен и недостижим, а от ляво на него беше заобленият и заснежен вр. Амбарица. Отдъхнахме на крак любувайки се на гледката отдясно и отляво, където се виждаха множеството микроязовирчета пръснати в долината около огромното синьо око на яз. Четиридесетте извора. Неправилната му форма проблясваше в далечината и сякаш ни подканваше да се полюбуваме на неговата блестяща като огледало повърхност. Продължихме по нататък и скоро достигаме до падналата елха, където веднъж при силен дъжд се подслонихме.

Направихме няколко снимки и продължихме по пътеката нагоре. Стигнахме до моето дърво. Там често посядахме за да си починем преди да достигнем върха. А, ето го и него. Елите и боровете бяха зелени, но тревата беше пожълтяла и изсъхнала. Времето беше напреднало. Доядохме сандвичите, пихме чай, направихме няколко снимки. След като се почувствахме отпочинали и готови за тръгване, нахлузихме наколенките и тръгнахме обратно надолу. Коленете ни боляха затова започнахме да подтичваме. По стръмнините тичахме, а на равните участъци забавяхме ход. Това като, че ли облекчаваше спускането надолу, тъй като напоследък ставите ни отново се обадиха след няколко месечно затишие. Спуснахме се за двадесетина минути до Слънчева поляна, където се полюбувахме на язовира и селата разпръснати като детски играчки в долината. Отправихме последен поглед към върховете Христо Ботев и Амбарица.

Пазачът на Гонда вода все още не се беше завърнал. Продължихме надолу подтичвайки по стръмнините и забавяйки ход по равните места. Слънцето се беше скрило зад хоризонта и заплашваше скоро да се стъмни. Този път след първата ни спирка-почивка избрахме пътеката към Момина сълза и не след дълго стигнахме до моста на канала, който осигурява вода на водната централа до Асеновград. До Варницата кучето -пазач хранеше малките си. Бяха останали само 2. Другите ги бяха раздали. Вечерта се спусна и съвсем се стръмни. Преобухме се и се качихме в колата. Изморени, но доволни потеглихме за Пловдив. Чудесният ден за съжаление свърши, както и краят на седмицата.


02-12-2004
 Гр. Пловдив
Стефка Точева